Рания бягаше, за да спаси живота си. Не смееше да намали темпото, въпреки че краката я боляха и ѝ крещяха да спре.
Преследвачът ѝ беше толкова близо. Не можеше да рискува да бъде хваната; това щеше да е краят за нея.
[Рания! Връщай се тук веднага!]
Гласът на баща ѝ отекна в главата ѝ, когато той яростно се свърза с нея чрез мисловната връзка. Той беше сред преследвачите, заедно с доведения ѝ брат и сина на алфата.
Тъй като те бяха въоръжени с дузина воини от глутницата Черния камък, шансът на Рания да избяга беше почти нулев. И все пак, тя трябваше да опита. Границата на глутницата беше толкова близо, че можеше да я усети.
Рания задвижи краката си по-бързо, молейки Лунната богиня за някакво чудо, докато адреналинът бушуваше във вените ѝ, притъпявайки болката от шибащите я клони и острите ръбове на камъните, които режеха кожата ѝ, докато тичаше през гората.
Още малко. Само още малко. Повтаряше си тя.
Раницата ѝ се закачи в един от клоните, което я забави леко, а вещите ѝ се разпиляха, но Рания не спря да ги събира, а ги изостави напълно.
Щеше да намери начин да си набави нови дрехи, щом се измъкне от тази глутница. В момента нищо не беше по-важно от това да се махне от това адско място.
За нещастие, Рания все още не можеше да се трансформира. Повечето върколаци можеха да се преобразяват, щом навършеха осемнайсет, а до рождения ден на Рания оставаха два дни.
Но тя нямаше намерение да прекара и секунда повече тук, особено след онова, което синът на алфата, Кейдън, ѝ причини.
[Рания, мъртва си, ако те пипна!]
Баща ѝ, бета Аларик, изръмжа злобно в съзнанието ѝ. Тя се опита да затвори мисловната връзка, но нямаше силата да го направи. Баща ѝ беше твърде могъщ.
Толкова близо. Още малко. Малко по-бързо.
Белите ѝ дробове горяха, но Рания си проправяше път със сетни сили, тъй като вече виждаше границата на Черния камък. Отвъд нея беше глутницата Кървавия вълк.
Тази част от границата не се охраняваше строго, затова Рания избра този път за бягството си.
Още малко...
И ето, Рания успя да пресече границата на глутницата Черния камък. Тя бе маркирана от река, която течеше между двете глутници. Реката беше плитка, така че тя успя да я прегази с лекота.
Щом стъпи на другия бряг, Рания се свлече на земята, дишайки тежко, докато дробовете ѝ жадно се опитваха да си набавят въздух.
Всеки инч от тялото я болеше, но тя успя! Беше пресякла границата.
При звука на яростен вой, Рания обърна тялото си и видя Кейдън и доведения си брат, Килиън, трансформирани в човешката си форма.
Те гледаха свирепо към Рания, защото не можеха да пресекат границата без разрешение. Това можеше да ескалира в конфликт между двете глутници.
Рания също не можеше да остане там дълго; воините от глутницата Кървавия вълк щяха да забележат нарушител и тя щеше да си навлече още неприятности. Трябваше да тръгне на юг, към Самотните земи, които не принадлежаха на никого, и след това да продължи към човешките поселения.
— Връщай се тук, Рания! — изрева гневно Килиън, докато Кейдън скърцаше със зъби и гледаше Рания с убийствено намерение в очите.
На Рания ѝ се искаше да ги прокълне, но нямаше сили за това. Трябваше да продължи да се движи.
Тялото ѝ протестираше, докато тя се оттласкваше от земята, готова да побегне отново, когато внезапно беше повалена обратно долу. Сърцето ѝ подскочи в гърлото, когато видя, че Кейдън я е затиснал.
— Мислиш ли, че можеш да избягаш от мен, малко вълче? — попита заплашително Кейдън. Той използва тежестта на тялото си, за да обездвижи Рания. — Няма да ходиш никъде.
— Ти... ти пресече границата — издиша тежко Рания. Коляното му притискаше гърдите ѝ, което затрудняваше дишането ѝ. Беше много болезнено.
— Да, както и ти — ухили се триумфално той.
От другата страна на реката Рания видя баща си да крещи на Кейдън да се върне обратно, преди воините на Кървавия вълк да ги хванат.
— Да се връщаме. Тази вечер си много непослушна — каза Кейдън и сграбчи дългата кестенява коса на Рания, докато се изправяше, карайки я да изквича от болка. Скалпът ѝ гореше.
Кейдън беше толкова жесток, че дори не даде на Рания време да се изправи, а започна да я влачи към реката.
Свършено беше с нея. Щяха да я убият заради опита ѝ за бягство.
Но преди да успеят да се върнат на тяхна територия, дузина воини от глутницата Кървавия вълк ги обградиха, а техният гама се трансформира в човешката си форма.
— Кейдън Блек Стоун — произнесе името му гама Майкъл нарочно бавно. — Не ми е известно да имате разрешение да пресичате нашата територия. — Той хвърли поглед към Рания, но не ѝ обърна внимание.
— Извинявам се за нахлуването, но един от членовете на нашата глутница реши да прояви малко дързост тази вечер. Хванахме я, преди да успее да обезпокои вашата глутница — усмихна се Кейдън. Изглеждаше невъзмутим, но хватката му върху косата на Рания се затегна.
Гама Майкъл наклони глава към Рания, но не можеше да види лицето ѝ ясно, тъй като вълнистата ѝ коса покриваше половината от него.
— Разбирам това, но правилата са си правила. Ще има последствия за тази постъпка.
— Разбрано — кимна Кейдън. — Можем да обсъдим това по-късно, нека сега отведа този помияр обратно в глутницата си. — Той разтърси главата на Рания, докато се усмихваше безобидно на гамата. — Ще те поканя на кафе, за да обсъдим въпроса.
— Не, моля ви... не, не ме връщайте обратно — примоли се Рания на гамата, но той не се интересуваше от нея.
Гама Майкъл обмисли решението си, преди да кимне. — Вземи я и се махай. Ще обсъдя въпроса с моя алфа. — Той погледна към другите воини от отсрещната страна на реката.
— Благодаря.
— Какво си мислиш, че правиш?!
Звучен шамар се приземи върху лицето на Рания. Тя се сви на студения под на тъмницата. Не издаде звук; остана там и пое боя, точно както правеше винаги.
— Ти създаваш проблеми на тази глутница!
Бета Аларик вдигна крак, готов да ритне дъщеря си, когато забеляза, че тя не помръдва. С намръщено чело той клекна и отметна косата от лицето ѝ.
Тя беше все още жива, дишаше, но очите ѝ бяха мъртви. Взираше се някъде в далечината, сякаш вече не усещаше болката. Тази гледка накара бръчката на челото на бетата да се задълбочи.
— Чуваш ли ме?! — изкрещя ѝ Аларик, но тя дори не трепна. — Рания!
Някой влезе в тъмницата и се приближи до бетата. — Баща ми те вика в кабинета си — каза Кейдън, хвърляйки поглед към Рания, която лежеше неподвижно на пода.
Аларик въздъхна дълбоко и се изправи, напускайки влажната тъмница и дъщеря си, докато Кейдън остана.
Щом останаха сами, Кейдън клекна долу. Сграбчи брадичката на Рания и се вгледа дълбоко в очите ѝ. — Казах ти, че ще съсипя живота ти. Как смееш да бягаш от наказанието си?
Мътният ѝ поглед се премести, когато видя Кейдън; напуканите ѝ устни се раздвижиха и тя проговори с дрезгав глас: — Не знаех къде е сестра ми. Казах ти вече.
— Лъжкиня! — Кейдън удари лицето ѝ толкова силно, че Рания помисли, че ѝ е счупил врата.
Клеър беше приятелката на Кейдън. Тя беше също и доведена сестра на Рания. Беше с пет години по-голяма от Рания и с три години по-голяма от Килиън.
Съюзът между Кейдън и Клеър трябваше да се състои преди година, но ден преди сватбата Клеър откри своя предопределен спътник и избяга с него, оставяйки Кейдън с разбито сърце. Той превърна болката в насилие и имаше нужда от някого, когото да обвини.
Рания беше лесна мишена, тъй като беше черната овца на глутницата, а също и защото беше първият човек, открил, че Клеър е избягала.
Поради това, в изкривеното съзнание на Кейдън, Рания сигурно е помогнала на Клеър да избяга. Оттогава започна тормозът.
Никой не смееше да се изправи срещу сина на алфата, а Килиън беше повече от готов да помогне на Кейдън да унищожи доведената си сестра, тъй като тормозеше Рания още откакто бета Аларик се събра с майка му.
— Къде е тя? — Кейдън сграбчи предницата на ризата на Рания, разкъсвайки я в процеса. Той доближи лицето си до нейното. — Щеше да избягаш, за да се срещнеш с нея, нали?
— Не ме е грижа за нея, искам да избягам от твоя тормоз. Това тук е ад. — Рания усети металния вкус на кръв върху езика си. Тя не можеше да се самолекува, защото още не беше получила вълка си.
Лечителските способности на върколаците се отключваха, когато получеха вълка си, макар някои да ги получаваха по-рано. За нещастие, случаят с Рания не беше такъв. Затова тя трябваше да страда от болката, която Аларик, Кейдън и Килиън ѝ причиняваха.
— О, Рания. Ти не знаеш какво е ад — изкикоти се подигравателно Кейдън. — Случилото се с теб през последните дни е нищо, само началото. Освен ако не ми кажеш къде е Клеър, ще направя живота ти по-нещастен и от това. Обещавам ти го.
Тогава Кейдън блъсна Рания, избърса ръце в панталоните си, сякаш току-що бе докоснал нещо много мръсно, от което му се гадеше.
Той се втренчи в момичето в безсъзнание на земята, погледът му не изразяваше никаква топлина, след което тръгна към вратата и я затръшна.
От друга страна, Рания беше твърде уморена. Тя приветства мрака, когато той я погълна. Остави болката и мъката си да си починат, докато не се наложеше да ги поеме отново.
Рания обаче не успя да почива дълго, защото бе събудена от кофа студена вода, излята върху тялото ѝ. Тя изквича и издиша шумно, чувствайки се сякаш се дави.
Тя веднага седна и избърса водата от лицето си, докато тялото ѝ трепереше. Трудно беше да се определи колко е часът или колко дълго е спала, тъй като в тази тъмница нямаше прозорци. Всичко беше много мрачно, само една-единствена слаба крушка осветяваше килията.
— Сънува ли хубав сън? — изкикоти се Килиън. Той хвърли кофата, с която бе донесъл студената вода, и клекна пред Рания. Ухилен беше до уши, щастлив, че може да види болката в очите ѝ.
— Какво искаш?! — на Рания ѝ се искаше да му изкрещи, но установи, че гласът ѝ е много дрезгав.
— Ставай, баща ти иска да говори с теб. — Килиън се изправи. Той се разсмя подигравателно, когато Рания се затрудни да стане, и не ѝ предложи помощ, което тя и не очакваше.
Без съмнение баща ѝ щеше да иска да говорят за случилото се снощи и, както обикновено, нямаше да я изслуша, а щеше да хвърли цялата вина върху нея.
Затова Рания се изненада, когато Аларик не я нападна словесно, щом тя влезе в кабинета му. Той отпрати Килиън, който искаше да остане и да слуша разговора им.
— Излез, Килиън. — В гласа му имаше власт и това успя да прогони доведения му син. — Седни, Рания. — Той се намръщи, когато видя колко е подгизнала и как тялото ѝ леко трепери. — Защо си мокра?
Рания не му отговори. Него не го интересуваше какво се случва с нея, дори и да му кажеше какво е направил Килиън. Рания бе спряла да очаква баща ѝ да я защити преди много време.
Тя се оказа права, когато баща ѝ премина към основната тема, без дори да изчака отговора ѝ.
— Заради истерията, която вдигна снощи, нашата глутница има проблеми с глутницата Кървавия вълк и като наказание ще бъдеш понижена в слугиня. Ще прекъснеш връзките си с това семейство.
Чувайки това, Рания се разсмя като безумна, което накара Аларик да сбърчи вежди.
— Аз нямам семейство. Ти престана да бъдеш мой баща преди пет години. — Рания вдигна глава, сдържайки сълзите си. — Аз съм слугиня в тази къща от години и на теб дори не ти пука. Няма значение дали сега ме правят слугиня официално. Аз съм такава от много отдавна.
Аларик се взираше в дъщеря си, но не каза нищо. Знаеше, че Клара и Килиън обичаха да я дразнят, но Рания беше твърде чувствителна, тъй като бе израснала без братя и сестри.
Дъщеря му приемаше шегите на доведените си брат и сестра твърде сериозно, докато Килиън и Клара просто искаха тя да се отпусне малко.
— Престани да създаваш проблеми, Рания. Това, което направи снощи, едва не предизвика конфликт между две глутници. — Аларик седна зад бюрото си, спреплел пръсти, сякаш бе потънал в дълбок размисъл. — Алфата е бесен в момента, ще говоря с него отново по-късно, когато се успокои.
На Рания не ѝ пукаше за това. — Мога ли да се върна в стаята си? — Тя беше уморена. Не беше яла нищо от снощи, а когато погледна часовника, вече беше вечер. Нищо чудно, че беше много гладна.
— Опаковай си багажа. От утре се местиш в дома на глутницата, за да работиш там.
Рания повлече умореното си тяло обратно към спалнята и се свлече на леглото. Дори не смени мокрите си дрехи. Оставах пет часа до полунощ, когато щеше да навърши осемнайсет и да получи вълка си, но вместо това тя гореше в треска.
На следващия ден все още беше фебрилна, докато си събираше багажа. Някой сигурно беше прибрал раницата, която тя изостави, но тя беше скъсана и неизползваема; затова тя използва друга раница.
Рания беше родена около осем часа, така че по правило нямаше да получи вълка си преди този час. Обикновено хората празнуваха този момент, тъй като това беше огромен етап за един върколак, но ето я Рания – никой дори не си спомни за рождения ѝ ден.
— Честит рожден ден на мен — каза си Рания, докато вдигаше раницата и вървеше към вратата.
Тя не искаше никой да ѝ крещи да се маха от къщата, затова стана много рано и се регистрира в дома на глутницата веднага щом видя гамата.
— Трябваше да си по-разумна, вместо да бягаш и да създаваш проблеми на глутницата ни — каза с въздишка гама Дерек. Той показа на Рания спалнята ѝ в крилото на омегите и я остави сама.
Стаята беше много малка. Легло от едната страна на стената и шкаф от другата, а прозорецът ѝ беше малък и със залостено резе, така че не можеше да го отвори.
Рания остави раницата на пода и седна на твърдото легло. Виеше ѝ се свят; треската ѝ щеше да се влоши, ако не вземеше лекарство.
Тя възнамеряваше да отиде при лечителя, когато някой влезе в спалнята.
— Струваш ни много пари — изръмжа Кейдън. Баща му беше получил обаждане от алфа Зейдън от глутницата Кървавия вълк снощи и той не беше доволен от нахлуването. Бяха се разбрали да се срещнат този следобед и алфа Зейдън щеше да дойде лично.
— Трябваше да ме оставиш да напусна глутницата. — Рания изгледа свирепо Кейдън, но загуби инерцията си, защото усети, че стаята се върти.
— И да ти позволя да получиш свободата, която искаш? — изсумтя Кейдън. — Няма да бъда щедър с теб, Рания. Ти ми струваше моята половинка, така че ще останеш в тази глутница, за да изкупиш грешката си.
— Остави ме на мира! — изкрещя му Рания, но гласът ѝ излезе дрезгав.
Но вместо това Кейдън прекоси стаята само с две крачки и я сграбчи за врата. Пръстите му се увиха плътно около трахеята ѝ; можеше да я смаже, ако искаше. И все пак, в същото време, той можеше да усети как тялото ѝ гори.
— Внимавай с тона, когато говориш с мен — изръмжа злобно той и блъсна Рания върху леглото. — Жалко, че си още много малка. — Той наведе лице и целуна врата ѝ, което изпълни Рания с ужас и погнуса. — Мога да те използвам като заместител на сестра ти.
— Не... — изхленчи Рания, когато ръката на Кейдън докосна вътрешната страна на бедрото ѝ; тя искаше да го ритне, но той беше твърде силен. — Остави ме на мира.
— Скоро, Рания. Скоро. — Това беше обещание. Кейдън нямаше да я остави на мира. — Щом навършиш пълнолетие, ще те пречупя още повече.
Беше добре, че той не знаеше, че днес Рания навършва пълнолетие и ще получи вълка си. Тя се надяваше да открие своя спътник, някой, който би могъл да я отведе далеч от това адско място.
— Ще бъдеш моята играчка за удоволствие. — Кейдън целуна бузата ѝ и след това изправи гръб, което накара Рания да въздъхне с облекчение. — Скоро, малко вълче.
И след това Кейдън напусна стаята. Когато присъствието му изчезна, Рания се сви на леглото. Забрави за търсенето на лечител, не можеше да се накара да стане от леглото и заспа.
Рания се събуди, когато тялото ѝ стана много горещо, дишаше тежко. Небето навън беше станало много тъмно, което означаваше, че е дошло времето. Тя щеше да получи вълка си.
Първата трансформация щеше да бъде трудна. В такъв случай трябваше да има възрастен вълк, който да ѝ помага, но тя нямаше този лукс, което означаваше, че Рания трябваше да премине през целия болезнен процес сама.
Но тя не можеше, а внезапно един сладък аромат я удари.
Спътник!
Този аромат беше много силен и тя не можа да се сдържи, когато стана от леглото и започна трескаво да търси източника му, докато се опитваше да разбере как да се трансформира за първи път.
Краката ѝ я отведоха до кабинета на алфата и въпреки здравия си разум, тя дръпна вратата.
Нейният спътник беше вътре!
Рания не можеше да повярва. Лунната богиня сигурно я мразеше толкова много, за да ѝ даде него като спътник. Този мъж я мразеше до дъното на душата си.
В стаята фокусът на Рания беше върху Кейдън. Източникът на този опияняващ аромат идваше от него. Това силно привличане, което теглеше болезненото ѝ тяло, беше заради него, защото вълкът ѝ го разпозна като неин спътник.
— Няма начин... — издиша на пресекулки Рания, тялото ѝ се свлече на пода. Тя нямаше никаква енергия да се изправи. Беше по средата на първата си трансформация, всичко я болеше.
— Не приемам това! — изръмжа Кейдън. Юмруците му бяха стиснати здраво до тялото. Той изглежда осъзнаваше сериозността на ситуацията и какво се случва.
В кабинета бяха не само Кейдън и баща му, алфа Никълъс, но също и алфа Зейдън и нейният баща, бета Аларик.
Те се бяха събрали тук, за да обсъдят нахлуването, случило се снощи, но бяха прекъснати, когато Кейдън стана неспокоен и Рания влезе в стаята.
За дълга секунда, която се стори като вечност, всички бяха зашеметени да я видят, но когато осъзнаването най-накрая ги връхлетя, те изглеждаха шокирани, защото не очакваха това, особено хората от глутницата Черния камък.
Рания беше предопределената спътница на Кейдън. Доведената ѝ сестра беше неговата приятелка, която избяга от глутницата преди година, и оттогава Кейдън обвиняваше Рания и превръщаше живота ѝ в ад.
Но сега той откри, че тя е неговата предопределена спътница.
— Не. Не приемам това. — Щом шокът отмина, гневът измести поведението на Кейдън. Той се чувстваше унизен и без да мисли два пъти, отхвърли Рания на място.
Нямаше начин той да я приеме като своя спътница!
— Аз, Кейдън Блек Стоун, те отхвърлям като мой спътник. Нека връзката ни бъде прекъсната завинаги! — каза той високо, за да го чуят всички. — Не те приемам за моя спътница!
Рания вдигна глава и се втренчи в Кейдън с неверие, но всъщност нямаше изненада. Тя също не искаше да се чифтосва със сина на алфата.
Насилникът, който превърна живота ѝ в ад.
— Приемам отхвърлянето ти — каза слабо Рания и тялото ѝ се свлече на земята, докато агонията от отхвърлянето се смеси с болката от първата ѝ трансформация. Тя помисли, че ще умре.
И последното нещо, което видя, беше баща ѝ, който се втурна към нея със загрижено изражение. Тя се чудеше дали той отново ще ѝ се скара, че е провалила ценната им среща...
***
Когато Рания се събуди, тя беше в спалнята си, в крилото на омегите, където баща ѝ седеше на стол до леглото ѝ. Тъмни кръгове бяха обградили очите му и когато Рания дойде в съзнание, той веднага се приближи до нея.
— Как се чувстваш?
Рания се огледа и споменът за случилото се я удари като скъсана язовирна стена. Заедно със спомена се върна и болката. Тя изпитваше толкова силна болка. Не си спомняше дали е успяла да се трансформира за първи път.
— Какво правиш тук? — попита студено Рания. Тя избегна ръцете на баща си, когато той понечи да я докосне.
Аларик спря движението си, ръцете му увиснаха във въздуха неловко. — Забравих рождения ти ден. Трябваше да бъда там, за да помогна с първата ти трансформация.
— Ще се изненадам, ако си спомнил.
— Рания. Престани с истериите. С това отношение правиш нещата още по-трудни. — Аларик изглеждаше така, сякаш е остарял за една нощ.
— Ти спря да се интересуваш от мен отдавна, татко. — Рания се изправи в леглото. Виеше ѝ се свят, но погледът ѝ бе фиксиран върху баща ѝ, невъзмутим. — Остави ме сама, както винаги правиш.
Аларик отвори уста, но после отново я затвори, сякаш искаше да каже нещо, но не можеше да намери правилните думи.
И накрая, той заговори с равен глас, сякаш даваше отчет. — Знаеш обичаите на тази глутница. Отхвърленият спътник е символ на лош късмет, така че алфата ще те прокуди. Свободна си да напуснеш глутницата.
Рания премигна. Първоначално не разбра, но когато баща ѝ ѝ разказа подробностите за това какво се е случило, след като е припаднала, и как те не я искат повече, защото е отхвърлен спътник, и че искат да напусне глутницата преди утрешния ден, всичко се изясни.
Беше суеверие, но както изглеждаше, беше достатъчно за алфата да я прогони.
— Можеш да напуснеш глутницата сега. — Аларик се изправи и тръгна към вратата, но преди това хвърли още една бомба, която накара Рания да разбере защо изпитва толкова много болка освен отхвърлянето. — Не премина гладко през първата трансформация. Това отслаби вълка ти. Може да го загубиш.
И след като каза това, Аларик остави Рания сама, докато тя се бореше с изобилието от информация, което получи в момента, в който отвори очи.
Искаха тя да изчезне сега...
***
— Не ме интересува, татко, тя няма да ходи никъде. Ще остане като слугиня в дома на глутницата! — Кейдън повиши глас, отказвайки да отстъпи пред решението на баща си да изхвърли Рания от глутницата им.
Това беше нещо, което тя искаше. Това беше причината, поради която те си навлякоха неприятности с алфа Зейдън на първо място, а сега щяха да ѝ дадат точно това, което искаше?
— Ти я отхвърли, тя носи лош късмет.
— Това е просто глупаво суеверие!
Кейдън все още се опомняше от отхвърлянето. Той го направи импулсивно, но когато видя как тялото на Рания рухна след това, не можеше да изкара образа от съзнанието си.
Тя беше болна. Той беше сигурен в това, защото усети колко гореща беше, когато я душеше. Да не споменаваме, че снощи беше първата ѝ трансформация; такъв удар можеше да убие вълка ѝ, а сега Кейдън не можеше да мисли за нищо друго освен за нея.
— Няма да ходиш никъде — каза строго Кейдън, докато грабваше раницата, която Рания беше приготвила. Тя се готвеше да напусне, когато Кейдън внезапно нахлу в стаята ѝ и я спря.
— Остави ме на мира — процеди през зъби Рания; беше уморена от него. — Защо не можеш да ме оставиш на мира?!
— Никога няма да те оставя на мира, обещах ти го, нали? — Злобна усмивка пропълзя по устните му и това накара Рания да усети как цялото ѝ тяло трепери от отчаяние.
Тя вдигна ръце и започна да го удря. — Остави ме! Остави ме на мира! — Тя беше фрустрирана. Защо трябваше да бъде наказвана за нещо, което не е направила? Защо той я мразеше толкова много?
От друга страна, Кейдън беше изненадан от изблика на Рания, но ударите ѝ не бяха дори близо до това да причинят болка. Той лесно улови и двете ѝ ръце и притисна тялото ѝ към шкафа.
Тя издиша шумно от болката и се забала да освободи ръцете си от хватката на Кейдън, докато той вдигна и двете ѝ китки над главата ѝ и ги задържа на място с една ръка.
— Няма да ходиш никъде, Рания. Няма да ти позволя да напуснеш.
— Защо искаш да ме задържиш?! Ти ме мразиш и аз те мразя!
Кейдън се ухили. — Защото обичам да те гледам нещастна. Ти си нещастна тук и това ми харесва.
— Ти си луд! Нищо чудно, че Клара те напусна! — Рания беше бясна, опита се да го ритне, но той притисна тялото си към нейното, което я направи неспособна да се движи.
Въпреки това, с тази близост помежду им, Рания осъзна едно нещо: можеше да усети възбудата му, притисната в корема ѝ, и това я отврати.
Възбуждаше се от спора им? Рания не можеше да повярва. Коремът ѝ пареше.
— Искаш ли да знаеш какво е лудост? — попита Кейдън, навеждайки глава и започвайки да ближе врата ѝ. — Обещах ти още нещо, нали?
И Кейдън великодушно повтори това, което беше казал ден по-рано.
— Щом навършиш пълнолетие, ще те пречупя още повече.
Когато свърши с думите, той завъртя тялото ѝ и я блъсна към леглото. Намерението му беше много ясно от похотта в очите му.
— Какво? Какво ще правиш?! — Рания се опита да се изправи, опитвайки се да стигне до вратата, за да може да избяга, но Кейдън я блъсна обратно на леглото с лекота.
— Не! Не искам това! — изкрещя Рания с пълно гърло, но никой не дойде да я спаси.
Хората чуваха виковете ѝ за помощ, но се правеха на глухи, защото знаеха с кого ще си имат работа. Дори и да съжаляваха Рания, не искаха да се замесват.
Имаше последствия, които не искаха да поемат, ако разгневят бъдещия алфа.
Междувременно плачът на Рания се чуваше три часа без прекъсване, дори след като Кейдън напусна стаята. Все още можеше да се чуе как тя плаче тихо.
***
1 година по-късно.
***
Днес беше денят на инициацията, когато алфа Унтър щеше да се оттегли от позицията си, а Кейдън щеше да стане новият алфа на глутницата Черния камък.
Той беше на двайсет и четири години, твърде млад, за да бъде алфа, но алфа Унтър беше твърде стар, за да продължи, а и алфа Кейдън бе доказал, че е способен да води глутницата.
— Хм... червеното ти отива — каза лениво Кейдън, докато бършеше кръвта от устните на Рания, защото я бе ухапал твърде силно.
Тя трепна, когато той погали бузата ѝ и целуна челото ѝ, преди да стане от леглото.
Една година като играчка на Кейдън беше пречупила духа и душата ѝ, и сега тя едва говореше. Кейдън спази обещанието си. Той я пречупи.
— Донеси закуската в стаята ми, искам да хапна нещо преди церемонията. — Той сграбчи брадичката ѝ и вдигна главата ѝ, за да го погледне. — Отговаряй ми, когато ти говоря.
— Да, алфа.
— Добре. — Кейдън се наведе и целуна устните ѝ, нежно този път, прокарвайки език по раната на устната ѝ.
След това Кейдън излезе от спалнята ѝ и отиде да се подготви. Днес беше голям ден за него, а добрият секс снощи с Рания подобри настроението му.
Бяха дошли толкова много важни хора, включително кралят на върколаците.
Когато някоя глутница сменяше водачеството си с нов алфа, кралят идваше, за да узакони претенцията за титлата алфа.
Затова днешният ден не правеше изключение.
Крал Максимус. Той беше само на двайсет и девет години, но седеше на трона от пет години. Избивайки пътя си до върха над другите си братя и сестри. Той бе убил трима от братята си, които го бяха предизвикали за тази позиция.
Не само това, той уби и лоялистите на баща си, които бяха против него. Първите две години от царуването му бяха кървави. Толкова много хора загинаха в ръцете му.
А веднъж седмично дворецът миришеше на изгоряла плът, тъй като той убиваше всички, които дори дишаха погрешно близо до него.
Заради това го наричаха Лудия крал. Хората също казваха, че това е неговата карма – да няма предопределена спътница заради жестокостта си.
Въпреки това, никой не смееше да издаде звук в негово присъствие. Затова всяко събитие, на което той присъстваше, беше по-сдържано.
Кралят имаше електриковосини очи, които бяха много примамливи, но никой не смееше да го погледне в очите за повече от секунда.
В момента Лудия крал беше дошъл с кралските си воини. Той седеше по-високо от останалите четиридесет и двама алфи от четиридесет и две глутници из целия континент.
Церемонията мина гладко и без събития...
Въпреки това, по средата на речта, той спря да говори, когато забеляза жена, носеща униформа, предназначена за омегите, с кестенява коса, вързана на върха на главата.
Тя отвърна на погледа му.
